Постинг
26.07.2007 17:18 -
някакви размишления... :)
Погледнато от общото към конкретното, мечтите ни бутат напред, караме да тичаме след целите си, да ги гоним, да ги гоним и да ги преследваме докато не ги стигнем или пък докато те се лишат от смисъл.
Обаче...
Понякога мечтите ти съсипват живота. Да... понякога мечтите ни са именно хапчето отрова, което се разтваря в кръвта, стига до всяка частица в теб и те съсипва. Бързо или бавно. Осъзнато или не.
И се чудя над въпроса "Защо винаги "будителите" са прецаканите в цялата работа?" Защо Макмърфи умря накрая? Е, да... това беше идеалния, перфектният край на живота му, но все пак...
Защо нашите народни будители, революционерите, хората, който гледат с отворени очи в бъдещето и имат свети идеали, защо точно те не успяват да се насладят на делата си? Будят заспалите, и после събудилите се ги приспиват завинаги... Така казват своето "Благодаря"?!
Е, както стана в "Полет над кукувиче гнездо" събудените просто се събудиха, но това не ги направи същите като будителя им.
Или сам той си беше виновен, че се опита да им махне капаците от главите и да ги накара да престанат да дърпат каруцата на Системата?
Трябва ли да променяме хората около нас? Защо да го правим, след като те никога няма да станат наши духовни клонинги?
Да, имаш идея, споделяш я и гледаш да заразиш другите с нея, да хванат вируса и и да искат да пият същите хапчета като тебе, за да се излекуват. Обаче! .... хах, забравих си мисълта, но все тая. Едва ли щеше да е нещо ново за света, нито щеше да е от глобално значение.
Ха... напоследък все повече се убеждавам в тезата, че трябва да оставя хората да бъдат такива, каквито са. Даже съм горда, че не само го мисля, но и го прилагам.
Спестява толкова много нерви и енергия.
Иначе.. дам, в момента в мен има прилив на някакви емоции, възникнали от прочетеното, които не знам как точно да формулирам и изкажа.
И сякаш не знам нито крайната цел, нито пътя, който трябва да измина, за да стигна до нея.
Буф.
Обаче...
Понякога мечтите ти съсипват живота. Да... понякога мечтите ни са именно хапчето отрова, което се разтваря в кръвта, стига до всяка частица в теб и те съсипва. Бързо или бавно. Осъзнато или не.
И се чудя над въпроса "Защо винаги "будителите" са прецаканите в цялата работа?" Защо Макмърфи умря накрая? Е, да... това беше идеалния, перфектният край на живота му, но все пак...
Защо нашите народни будители, революционерите, хората, който гледат с отворени очи в бъдещето и имат свети идеали, защо точно те не успяват да се насладят на делата си? Будят заспалите, и после събудилите се ги приспиват завинаги... Така казват своето "Благодаря"?!
Е, както стана в "Полет над кукувиче гнездо" събудените просто се събудиха, но това не ги направи същите като будителя им.
Или сам той си беше виновен, че се опита да им махне капаците от главите и да ги накара да престанат да дърпат каруцата на Системата?
Трябва ли да променяме хората около нас? Защо да го правим, след като те никога няма да станат наши духовни клонинги?
Да, имаш идея, споделяш я и гледаш да заразиш другите с нея, да хванат вируса и и да искат да пият същите хапчета като тебе, за да се излекуват. Обаче! .... хах, забравих си мисълта, но все тая. Едва ли щеше да е нещо ново за света, нито щеше да е от глобално значение.
Ха... напоследък все повече се убеждавам в тезата, че трябва да оставя хората да бъдат такива, каквито са. Даже съм горда, че не само го мисля, но и го прилагам.
Спестява толкова много нерви и енергия.
Иначе.. дам, в момента в мен има прилив на някакви емоции, възникнали от прочетеното, които не знам как точно да формулирам и изкажа.
И сякаш не знам нито крайната цел, нито пътя, който трябва да измина, за да стигна до нея.
Буф.
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 270
Архив
Блогрол
